♥ Пролет  Ето я пролетта. Тя не бърза. Тя иде

♥ Пролет 

Ето я пролетта. Тя не бърза. Тя иде бавно, бавно. Изпърво се чува едно безшумно ромолене по цялата гора. Това е лекото отваряне на пъпките, радостните въздишки на растящите тревици, на колкото да покаралите цветенца.

После около горите, дето почва да цъфти дрянът, из влажните долини, дето се демонстрира бялото кокиче, се зачеват три радостни подсвирквания, които се повтарят бързо, леко и живо. Пристигнал е първият хвъркащ артист, косът.

Става топличко. Небето се засмива. Радост обгръща всичко. Край селските къщи, радостно огрени от слънцето, се чува гласът на сипката. „ Сип-сип-сип – бързо повтаря тя, – сип-сип-сип. “ Наблизо му се обажда мъничкото цъфтитрънче. То като че ли приказва: „ Цъфти-трън, цъфти-трън, дребна пита – голям ден, огромен ден! “…

Край синорите, из нивята, се обажда радостно и скокливо циганското славейче. Песента на тия артисти е къса, писклива, само че те я повтарят непрекъснато през целия ден, от заран до вечер.

Там из нивята, дето почва да се зеленее ръжта, стотина живи гласове чуруликат и разправят радостната вест: „ Пролетта иде, пролетта иде! “ – това са утринните песни на чучулигите. Колко се радват! Всяка една играе, пее и се къпе с приятност в пресния утринен въздух, цялостен със слънце. Всяка се подвига високо към небето с благодарствена ария.

Пролетта иде! Задавеният глас на гълъбите се носи из гората.

Пролетта иде! Сливата готви своята бяла невестинска одеждa.

Дойдоха лястовичките и застелаха из въздуха с радостни крясъци. Пръснаха се по села, по градове, по гори и полета.

Няма неистина към този момент – пролетта е пристигнала.

Ето че около пътищата, по върбите из ливадите, край рекичките – навсякъде се носят птичи крясъци и песни. Някъде пищи кадънката, другаде чуруликат коноплянчето и синигерчето. В лещака свири артистът кос, по-натам се чува бързото бърборене на папуняка.

Към сините висини се понася звук, церемониален гласовит, съпроводен от дълбоката въздишка на гората от глухото шушлевене на радостния вятър.

В гората еква гласът на кукувицата:

– Ку-ку ку-ку!…

Тя скача от клон на клон, от дърво на дърво, прехвърка от място на място, обикаля цялата гора, на никое място не намира мир и успокоение.

– Ку-ку ку-ку!…

Кого вика тя с подобен жалостен глас? Какво е изгубила? Навярно някоя тъга й лежи на сърцето…

Всичко е свършено! Пролетта превзема към този момент света. И не щеш ли през дивните майски нощи се обажда най-славният, най-даровитият от хвъркатите артисти – славеят.

Кому не е замирало сърцето да го слуша?

Из: Списание „ Другарче “ (Детско списание на българската общественост в Сърбия), изд. „ Братство “, Ниш, 2008 година
Снимка: Елин Пелин; Институт за литература; dictionarylit-bg.eu